Описание

Каракудите (Carassius) са род сладководни риби от семейство шаранови. В България се срещат два вида — сребриста и златиста каракуда. Обитават застояли или не много бързи води. Тялото е сравнително по-високо от това на шарана, но за разлика от него, каракудите нямат мустачки и размерите са по-малки. Тези риби са вегетарианци или всеядни. Издържат и при много ниско съдържание на разтворен кислород във водата.

Каракудата е толкова разпространена риба, че едва ли има някой, който да не знае как изглежда. Най-малкото защото и червените рибки от парковите езерца и от аквариумите всъщност са селекционирани каракуди. У нас обитава както златната обикновена каракуда, така и сребърната каракуда – Carassius auratus gibelio. Поради това, че в биологията и в поведението им общото е повече от съществените различия, по-нататък ще говорим за каракудата изобщо. Тя е представител на семейство шаранови. От самия шаран се отличава доста трудно, но все пак основната разлика е, че тя няма мустачки в края на устата. Златистата каракуда достига до 40 cm дължина и тегло до 1,5 кг. При сребристата темпът на растеж е доста по-бърз и тя достига до 45 cm дължина и тегло до 4,5 кг. Общо взето се смята, че обикновената каракуда се развива повече във височина и расте много по-бавно от сребристата си братовчедка. Тялото на златистата каракуда е странично сплескано и силно изгърбено във височина. Гърбът е тъмнобронзов, а страните са златисти. Люспите са едри и ясно откроени. При сребристата люспите са малко по-едри, а гърбът на рибата тъмнее в зеленикаво, маслиново до сиво-черно. Страните са матово сребристи.

И двата вида каракуда са пословично издръжливи и непретенциозни към водите, които обитават. Това е една от нашите риби, които могат да оцелеят във вода с минимални количества разтворен кислород (0,6–0,5 cm³/л). Минималното количество кислород далеч не е единственото постижение на шампионката по оцеляване в нашите води. Каракудата е способна да остане жива не в гьолче, а дори в обикновена локва. Тя е разпространена повсеместно, като единственото ѝ изискване е да няма бързо течение, защото тромавото ѝ тяло не е пригодено да се бори с него. Ето защо каракудата най-добре се развива в гьолове, блата, мъртвици и стари речни корита, микроязовирчета, баластриери, долните бавни течения на реките и големите ни язовири. Има някаква цикличност в развитието на каракудските популации в даден водоем. На около 5–6 години има силно присъствие на едри каракуди и след това те като че ли се стопяват във водата.

Обичаен обект на спортния риболов. Счита се, че не притежава високи вкусови качества. Въпреки, че често се заравя в тинята, месото ѝ много рядко мирише на тиня.

*Източници на информация:
Рибите в България(М.Карапеткова и М.Живков 2010);
https://bg.wikipedia.org